Статията е откъс от книгата "Триумфът на психоанализата" на Пиер Дако.
Идеята за Бог вероятно е по-стара от човеката история. Вкоренила се е в съзнанието на основата на длъбоки емоции, гравитиращи около: невидима сила, съзидателна или разрушителна мощ, вечна енергия и т. н.
Архетипът на Бог е тясно свързан с архетипа на Бащата. Последният е също така кристализирал около един силен, героичен, славен човек, който ръководи, осветлява пътя; за един човек, чиито "син" е индивидът, заслужаващ наказанието, прошката, одобрението, любовта и т. н.
Кой е най-старият и най-дълбинен архетип? Този на Бог или този на Бащата? Никой не може да каже. Символите, произтичащи от тези два архетипа, са неразривно свързани. Те се проявяват в цялата човешка история от Шефа на клана до Наказващия Баща от Стария Завет или до Доброжелателния Баща от Новия Завет (нека останем в границите на западната история).
Няколко символа на архетипите на Бог и на Бащата
В началото е съвсем просто, ако си припомним за "Отче наш, който си в небесата". Защо "в небесата"? Защо "горе"? Защо не другаде, долу, вляво или вдясно? Защото погледите на хората винаги са се отправяли към неизбродната небесна бездна (= вечна), която според нашите измерения изглежда, че се намира "там горе". Логично е при това положение да се проектира там идеята за една колосална и невидима сила. Нито един народ не е пропуснал да го направи: всеки е поставил Бог горе на "небето", приписал му е абсолютни познания и власт: да носи възмездие, да създава, да убива, да наказва, да отхвърля (в ада, разположен "долу", естествено, подобно на "мрачното мазе", в което затваряме лошото дете). Повечето народи по света са му дали и еднакви оръжия: гръмотевицата, мълнията, вятъра и т. н.
Милиони са тези, които несъзнавано се страхуват от божието провидение за извършени от тях "грехове" или, изправени пред природно бедствие заявяват, че: "Това е наказание свише". И в този случай сме при архетипа на Бащата, който "вижда всичко", "знае всичко" (Татко го каза, значи е истина) и наказва детето, нарушило закона.
Тръгвайки от този архетип на Бог (и Бащата), откриваме много символи, белязали човечеството като цяло и живота на отделния човек в частност. В състояние сме само да изредим набързо няколко като примери:
Първият е Слънцето.
Слънцето е великолепен символ на Бог и на Бащата. Слънцето е "око", което вижда всичко, "фар", който насочва, успокоява след опасната нощ, оопложда Майката-Земя, дарява изобилие и сигурност, "осветява пътя". Естествено, не е нужно да се търси много далеч, за да се открият ежедневни символи, произлезли от слънцето: огнените сърца на религиите, любовния плам, вечния огън на спомена; някои животни, например: петела на Апостол Петър ( който е "слънчева" птица не само защото опложда, пее, когато слънцето изгрява, но и защото гребенът му напомня слънчевите лъчи); бика, мощен, оплождащ, "слънчево" животно, почитан открай време, свързан с небето, с гръмотевицата и обожествяван; някои велики, "високопоставени" хора, с "висок" морал (които са истински "слънца") и т. н.
Да си припомним Царете. В одеяние на граждани те нямат кой знае какво значение. Един път възложили короната на чело и седнали на трона, всичко се променя: бликват емоции, народите тръгват на походи. Защо става това? Царската корона, блестяща и искряща от скъпоценности, е "слънчева" корона. Тя конкретизира архетипа на Бащата (и на Бог). Както и стъпалата, водещи към трона, показват промяната в равнището. Позволяват иизкачването нагоре. Ето как един човек преминава от материалното към духовното. Става цял, Баща на народа си, но е отделен от него (както Бог).
От величественото към ежедневното
Както видяхме, от един архетип могат да произлязат много символи. Символът може да се "оцвети" в зависимост от склонностите (съзнавани или несъзнавани) на индивида.
Ето например някои разпространени символи, основани върху архетипите на Бог (и на Бащата):
- В периода на преноса лекарят, или психоаналитикът, често са смятани за магьосници, за всемогъщи същества, за опасни демони, за хора, които "водят другите за носа", които "създават" или "унищожават" дадена личност. И това е така, дори пациентът (рационално) да се възпротивява на подобни усещания. Следователно имаме работа с "проектиране" на архетипа върху специалиста, заел с да го спаси.
- По време на преноса пациентът несъзнавано иска аналитикът никога да не се изморява, да не се разболява, да бъде винаги само на негово разположение, абсолютно чист, неопетнен и силен (като Бог...).
- При много хора архетипът на Бог (и на Бащата) е олицетворен от униформената Власт (полицаи, чиновници, "оттеглени" зад анонимността си и "отделени" от простосмъртните), от личността на генералния директор, недостижим и далечен (при условие, че остане такъв...). Всички те са облечени с властта да наказват, да прощават, да са доброжелателни или да отхвърлят... Да му мисли полицаят, след като си свали униформата! От този миг престава да бъде "анонимен" и "отделен" и се изтърколва от своя Олимп по-бързо, отколкото му е нужжно да го изрече.
- Директорите на затворите символизират, естествено, Бащата за много от затворниците.
- Групи от хора често символизират архетипите на Бог (и на Бащата). Особено, ако става въпрос за неподкупни хора, обединени от общ идеал (православен като Бог и Бащата): армия, политически и революционни групировки, религиозни секти и т. н.
- Някои страни на проститутията се основават върху архетипите на Бог и на Бащата. Проститутката по принцип е инфантилна, изпитва глад за чувства (обикновено това няма нищо общо със секса). За нея сутеньорът се превръща в "Баща", облечен във всякакви права, към когото тя дълбоко се привързва. Като справедлив Баща сутеньорът я бие (след което и прощава), може да я предпочете пред останалите (минаване на по-преден план в "семейството"), може да я отхвърли или да я награди, когато си носи парите също като "послушно малко момиченце"; той я закриля, осигурява и подслон и т. н. (Също както за някои клиенти проститтуката може да символизира утешаващата Майка).
- И така нататък с всичко, гравитиращо около енергията, силата, излъчването, недостижимостта, вината, прошката, наказанието...
Всичко това би имало само научен и исторически интерес, ако човешките действия не бяха подплатени от архетипите. Вярвате ли, че толкова хора щяха да отприщят едно от най-големите движения в Историята, ако един Хитлер, дошъл точно навреме, не бе символизирал за тези хора мощните архетипи на Бащата, на Спасителя, на Героя?
От един архетип към друг
Един архетип може да "се разпростре" към други архетипи като звездата, деляща се на много части.
Например: архетипът на Бог се сблъсква с архетипа на вината. Ако хората се чувстват виновни, те изпитват необходимост да им бъде "простено" и да бъдат "спасени". Ето как се появява новият архетип на Спасителя.
На свой ред архетипът на Спасителя може да бъде символизиран по най-различни начини според епохите и хората. Откриваме го в думите на този пациент:
- Често сънувам как един много добър човек ме води към един по-добър свят...
Забелязваме: 1) желанието да бъде спасен от злощастната си човешка участ, от "греховете си", от вътрешните си конфликти; 2) фактът, че отива към един по-добър свят (при Христос; Обетованата земя; при Хитлер; Новият ред; в някои религиозни секти; Златният век и т. н.).
Много водачи отключват (несъзнавано) този архетип на Спасителя, обещавайки... Обетованата земя. Цели народи тръгват подир такива водачи. На първо място по рационални причини: по-добри жизнени условия. Напълно нормално. Но при такива ситуации винаги взема връх ирационалната причина. Най-големите шансове са предоставени на водача, който за последователите си символизира емоционално най-добре архетипа на Спасителя според моментните обстоятелства.
Баща ми, Богът-Слънце...
Несъзнавано всяко дете иска баща му да е могъщ, прославен, силен и бепогрешен водач. Все така несъзнавано детето иска баща му да бъде безстрашен и безукорен (тоест слънчев герой, Спасител). Защо?
Защото всеки баща трябва да ръководи, да излъчва, да осветява (пътя), да води детето си към "Обетованата земя" (зрелостта и поемането на отговорности).
Веднага се натъкваме на факта, че Бащата е изправен пред колективното несъзнавано на детето си.
Какво още несъзнавано иска детето? Бащата да бъде непобедим (подобно на слънчевите герои). Ако бащата е победен, това може да стане само поради предателство, а не поради слабост.
Накратко, детското несъзнавано изисква бащата да бъде прославен, могъщ, непобедим, героичен (като Бог и слънцето).
Както виждаме, всеки баща е изправен пред една непостижима задача. Трябва да намери компромисно решение между това, което предствалява в несъзнателното на детето си (слънчев бог), и това, което е в действителност (човек).
Всичко, което не е интегрирано в личността, има опасност да се проектира.
Другояче казано: всичко, което "плува" в несъзнаваното, всичко, което броди в несъзнаваното, има опасност да се проектира.
Това е вярно и за архетипа (и е нормално). При това положение виждаме външния свят в светлината на изтласкването си, на комплекса си или на някакъв симптом, породен от архетипа.
Един пример: Да вземем един мъж, чието несъзнавано съдържа:
нормално - архетипа на Бог (и на Бащата)
анормално - изтласквания спрямо баща си, който му е отнел мъжествеността, смачкал го е
Този мъж изпитва чувство на страх, на подчинение, на патологична агресивност спрямо Баща си. Но също и спрямо Бащата по принцип, тоест спрямо всякаква власт (включително спрямо Бог).
С други думи:
1) архетипът на Бог ще се "оцвети" според изтласкванията, свързани с бащата на въпросния мъж;
2) изкривеният архетип ще се проектира. Върху какво? Освен всичко друго и върху религията на този мъж. Светлината на този архетип помръква; вместо да се превърне в проекция на спокойна и ведра емоция, тя потъмнява от страха, от подозрителността, от боязънта. За този мъж Бог ще бъде символизиран като едно опасно, зло същество, което наказва; едно същество, чието благоволение трябва да се осигури с пълно покорство, с много жертви, като се подчинява на угнетяващи правила.
Така се обяснява налиието на скрупули, натрапливи мисли, мании, страх от ада, фобия от греха, поведение на "малко момченце" пред страшния Бог. Така или иначе архетипът на Бог, който би трябвало по правило да предизвиква умиротворение и пълно доверие, се проектира настръхнал от страхове.
Друг пример: Дева Мария лесно се превръща в проекция (абсолютизирана) на женското в мъжа (Анима). Тази проекция може да се оцвети от несъзнавани части, почувствани като опасни: В такъв случай може да се тълкува като Черната Дева например.
Виновният човек
Това е факт: открай време в човека живее едно смътно, неопределено, обезпокояващо чувство за вина, което съжителства в тревожността. Може да се каже, че съществува архетип на чувството за вина. Това е смътно, тежко чувство, човек има усещането, че е виновен "за нещо". Убеждаваме се в това, изучавайки религиите от всички епохи.
Но за какво е виновен? За това, че съществува? Че разсъждава? Че притежава някакво съзнание? Може би...
Мнозина са се губили в догадки и са търсили корените на чувството за вина, присъщо на всички хора без изключение.
"Да си виновен" означава да си престъпил закона. Но за кой закон става дума? От кого е издаден този закон?
В много легенди виждаме човек, извършил малко прегрешение. Много леко наистина: допуска съвсем мъничка грешка или изяжда най-обикновен плод. Внезапно върху него се стоварва страшно проклятие. Да си припомним за Адам. Той изяжда една ябълка. Провинява се като дете пред Баща си. Да не забравяме, че Адам е бил дете, след като психичната му възраст е била на малко дете. Адам допуска невинна грешка. Престъпва закона на всемогъщия Бог (свиреп като Главатар на племе, чиято проекция е). Ето как отведнъж цяла една част от човечеството затъва за векове в ужаса от греха, от ада, в най-мрачните проклятия. Жените трябва "да раждат в мъки", раят се отдръпва, човечеството представлява тълпа изпълнени с угризения, уплашени от ада, тревожни грешници-невротици... В наши дни цели народи не хапват месо в определен ден от седмицата не защото свободно са си наложили тази самодисциплина, а поради тревожност и страх от наказание "свише".
Както се вижда, все още съществуват стотици милиони адамовци.
В много митове се говори за последователи на Адам, изяли някакъв плод. Защо? И защо отзвукът не е отшумял през различните епохи?
Богът на първите човеци вероятно е бил проекция на Главатаря на племето, всевластен, имащ правото да се разпорежда с живота и смъртта, съсредоточил абсолютно всички закони в свои ръце.
Нещо повече: да си припомним един закон на несъзнаваното: агресивността автоматично поражда чувство за вина (още повече, ако агресивността е изтласкана като отрова в несъзнаваните дълбини). Какво значи да си агресивен? Това значи: да желаеш да отстраниш някого, да го изместиш, да сринеш разсъжденията му и т. н. Но какво значение има за несъзнаваното? За него моралът не съществува. То не се съобразява с нищо и никого. Върви право напред към целта, подхранвано от инстинктите.
За несъзнаваното да си агресивен означава да отстраниш другия, да го убиеш. И наистина, човеците-маймуни вероятно са изпитвали кръвожадна агресивност към племенните си вождове. Вероятно са били обладани денонощно от дълбоко желание за престъпление. Това е била човешка джунгла, царство на несъзнаваното (със смес от съвсем мъничък примес на съзнавано, колкото да си дадат сметка). И пред тази непрекъсната агресивност чувството за вина се е покачвало, подобно на опасен прилив.
Адам не е нищо друго, освен представител на безчет други хора, които са се бунтували вътрешно срещу главатарите на племето. Адам искал да стане силен и могъщ като племенните вождове (проектирани "горе" = Бог). Той изяжда плода от дървото на познанието. Извършвайки това действие, той изяжда Бащата (символично), за да стане като него (непобедим, могъщ). Това е акт на канибализъм и отцеубийство... с произтичащото от него огромно чувство за вина. Впрочем и при светото причастие се сблъскваме с акт на канибализъм (изяждаме нафората = приемаме Бог в нас = ставаме силни като Бог).
Тази агресивност се е повтаряла в течение на хилядолетия у хиляди племена, сред стотици милиарди човеци. Виждаме как архетипът на чувството за вина е имал предостатъчно време да се настани удобно.
Освен това хората са "проектирали" всемогъщите си вождове. За тях небесните пещери криели главатар-абсолют, разгневяващ се по най-дребния повод, позволяващ на слънцето да дарява изобилие, но повеляващ му да изгаря земята, ако хората "там долу" не били послушни деца. Ако бяхте на тяхно място, нямаше ли и вие да се молите да ви простят недостойните грешки? Нямаше ли да направите всичко, а да се изсипе върху вас благоволението (или по-скоро да си спестите неразположението) на главатаря на племето?
Толкова далеч ли е всичко това? Вероятно не, след като дълбокото чувство за вина продължава да се шири. Първо, човешкото несъзнавано не се е променило на йота от зората на времето. Освен това средната психична възраст на днешните хора е около дванадесет години. Мисловните категории на колективното несъзнавано са хилядолетията, казва Юнг. Напълно логично, след като дълбинните човешки проблеми от незапомнени времена са останали непроменени...
И като че ли нормалното чувство за вина не е достатъчно, така нареждаме нещата, че още от детските години натрупваме нови пластове все по-патологично чувство за вина. Прекрасна подготовка за живота, както виждате...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар